28 Март 2024

Вие сте тук

Джакарта – сърцето на Индонезия

01.12.2015

Eкатерина Геловска

 

„Какво да й гледаш на Джакарта? Просто слизаш от самолета и хващаш друг за следващата дестинация“, пише в една статия,  озаглавена „Защо Джакарта не е мечтаната ми дестинация“, която прочетох в интернет. И въпреки това краткият ни престой в Джакарта не ни разочарова ни най-малко.

 

И как да те разочарова място в сърцето на огромния град с над 10 млн жители, което изглежда като приказен оазис в една позната азиатска лудница, в която санитарните норми, транспортът и комуникациите, обслужването и достъпът до забележителностите е на ниво, което е далече от мечтите ни?

 

Но пък и да не прекаляваме с критиките. Ако направя класация на най-мръсните дестинации, които съм посещавала, на първо място със заслужените 10 максимални точки със сигурност бих поставила Индия. За разлика от нея Индонезия не би спечелила повече от 5,5 точки според моите критерии, което със сигурност я поставя сред местата, безопасни за посещение.

 

Безусловно, мръсотията не е малко, но

 

Още по-голяма е армията на служителите на култа към чистотата,

 

които непрекъснато метат, събират боклук и го извозват, отстраняват белезите на мъртва природа във вид на изсъхнали листа и клонки и изобщо хигиенизират града. Също толкова старателно обаче се труди доста по-многобройна армия от местни жители и гости на града, които се опитват да обезсмислят труда на първите, хвърляйки боклуците си навсякъде. (Винаги съм се чудела как е възможно американци и европейци, които са маняци на темата чистота, да се държат толкова първобитно, когато напуснат родните си места. И още повече - как е възможно местните жители, благословени с невероятна природа, да не полагат никакви грижи за опазването й! Логиката на шопа - вкъщи влизаме по чорапи, но боклука си не се свеним да изхвърлим на улицата!).

 

И въпреки това Джакарта със сигурност е място, което с ръка на сърцето мога да препоръчам за кратък престой.

 

Но да започнем отначало. Средата на ноември е, часът е 9 сутринта, температурата на въздуха – вече 34 градуса, а влажността е такава, че веднага сублимира върху кожата ми, поради което само пет минути след като съм излязла от душа, съм готова отново за него. Душът обаче се отлага за неопределено време, защото според предварително съставеното от мен разписание е ред на обиколката на града. За целта хващаме местно такси от северното предградие на Джакарта – избрано точно защото изглежда като земен рай в сравнение с централните части на индонезийската столица, и се запътваме към центъра, където, както пишат пътеводителите, е съсредоточен финансовият, културният, търговският и какъвто друг се сетите живот. Малка неточност в упътването към таксиметровия шофьор ни закарва не точно където искахме.  След близо час пътуване таксито спира на някаква уличка, тържествено съобщавайки: Old town”. Плащаме и слизаме, оглеждайки се наоколо. Улицата е доста мръсна, къщите може и да са били някога импозантни, но днес са в състояние, което плаче за евентуална програма „Красива Индонезия“ или нещо подобно.

 

И все пак – тук сме, значи ще разглеждаме. Слънцето уж се скрива зад облаците или смога, но всъщност пече силно, така че само след няколкостотин метра установяваме, че придвижването пеша не е най-доброто решение. Късно. Заинатили сме се да открием точно по този старомоден начин най-доброто от индонезийската столица. И добре, че упорстваме, защото успяваме да видим малкото оцелели сгради от колониалното минало на Индонезия, които заедно с поставени на големи пана снимки и обясненията на доброволни гидове успяват да ни разкажат историята на града. Точно тук някога минавала местна железница, с която били транспортирани стоки за и от Джакарта, пристигайки направо в многобройните складове на магазините. Пак тук минавала и река, по която идвали стоките от близкото пристанище. Днес нито железницата, нито реката съществуват, но съществуват много жители на града, които са готови да ви разкажат историята. В замяна на малко възнаграждение, разбира се. Но към тази тема ще се върнем малко по-късно.

 

Продължаваме напред, за да стигнем съвременния център на града. Всъщност, вече сме минавали покрай него с таксито и според навигацията трябва да се движим в същата посока – някъде между 5 и 6 километра.

 

Продължаваме да упорстваме и пак се движим пеша – всъщност, какво са някакви си пет километра за откриватели на една нова дестинация? Задачата се оказва по-сложна, отколкото си мислихме – от една страна, километрите са си километри, а от друга – по пътя имаме да пресичаме много натоварени магистрали. Не виждате проблем? Просто не сте били в Джакарта.

 

Пешеходецът - низвергнатото величие

Ако си мислите, че пешеходната пътека означава тук нещо, явно никога не сте били в Югоизточна Азия. На първо място уж са автомобилите – най-вече големите и лъскавите, но всъщност господари на пътищата са моторите и мотопедите, които доминират в трафика и карат дори собствениците на най-лъскавите коли да се съобразяват с тях. Не е ясно кога индонезийците за пръв път се качват на колела, снабдени с мотор (на Бали видяхме деца на видима възрастт 7-8 години, които явно няма как да разполагат със свидетелство за правоспособност, но караха сериозни возила), но с огромно майсторство (и още по-голямо нахалство) успяват да се проврат навсякъде в трафика, да се строят в три ленти вместо в две и в крайна сметка да зададат тон на цялото движение.

 

Къде е мястото на пешеходеца? Ами, никъде. Тук явно просто го търпят, дори когато пресича на пешеходна пътека тип „зебра“. Светофарите пък се поставят за притежателите на моторни превозни средства, а пешеходците са оставени на собствения си усет и късмет. От личен опит установих, че е по-лесно да се спогодиш с шофьор на автомобил, който след подходящи жестомимични сигнали намалява и ти дава предимство, отколкото с водачите на мотори и мотопеди, които се появяват изневиделица и не са склонни да дават предимство комуто и да било.

 

И тъй като онова, което не ни убива, ни прави по-силни, най-накрая достигаме до мястото, където навигацията обявява: 500 м до дестинацията. Заложената дестинация е Националният паметник (National monument), смятан за една от най-големите забележителности на Джакарта и свързан с идеите за национално освобождение на Индонезия.  Преди да поемем пътя към новата ни Голгота (заради огромното простанство, което трябва да прекосим под палещите слънчеви лъчи), се озоваваме в красив квартал, пълен със зеленина и елегантни сгради, повечето от които се оказват държавни. Кратка почивка под сянката на дърветата и тръгваме към площада, обявяван като най-големия в света и заемащ площ над 16 хектара.

 

Пътеводителите пишат, че това е любимо място за празненства, спортни прояви и пр. Днес обаче то се очертава като любимо място за няколко хиляди военни и полицаи, които кой знае защо се намират в района. Подозираме, че охраняват намиращия се наблизо президентски дворец, в който трябва да се завърне президентът на Индонезия след участие в среща на върха в Анталия. Догадките ни обаче не биват потвърдени от никого, просто защото не успяваме да изкопчим от никого никаква информация. Монументът е наистина величествен, а огромният площад около него е заобиколен от истинска гора от палмови насаждения, и това в центъра на града. Многобройни спортни съоръжения и най-големият пазар на занаятчийски стоки също се намират в рамките на комплекса.

 

След разходка из него установяваме, че всички 16 хектара са оградени и можеш да излезеш само от мястото, от което сме влезли, защото останалите входове са здраво заключени и охранявани. На входа военните вече са приключили задачата си, каквато и да е била, и се връщат към паркираните наблизо стотици мотоциклети и мотопеди, а останалите им колеги участват в нещо като импровизиран митинг. Не оставаме да дочакаме какво ще се случи.

 

Следващата ни спирка е най-голямата джамия в Югоизточна Азия. На картата изглежда съвсем наблизо, но ни отнема поне още половин час ходене. За щастие следващата забележителност – португалската католическа църква, се намира точно срещу нея – факт, който ни спестява допълнително ходене (към момента вече сме надхвърлили препоръчаните от програмата health крачки двойно, а още не сме преполовили деня).

 

Предположението ми е, че в близост до тези две забележителности ще открием спирка на широко рекламираната автобусна обиколка на Джакарта Jacarta city tour, известна още като

 

Hop-on-hop-off

 

Бинго!  Както на много места по света, тя дава възможност да се обиколят основните забележителности на съответния град, но има и някои различия. Първата е, че е абсолютно безплатна! И точно от тук произтичат останалите следствия: автобусът се движи по определен маршрут, но никой не ви разказва нищо за забележителностите, покрай които минавате. Втората особеност е, че трудно се открива информация за маршрута на автобуса, а пък разписанието му си остава загадка до последния момент. Посочените в интернет параметри са по-скоро препоръчителни, така че не бива да се абсолютизира тази информация и да се осланя човек на нея.

 

И все пак, за един новопристигнал това е изключително добра възможност да хвърли бегъл поглед върху най-интересните части на града, след което да се отдаде на самостоятелното им проучване.

 

Възможностите за шопинг

 

Се рекламират широко  в много пътеводители. Е, и ние не устояхме на изкушението, благодарение на което можем да споделим информация от първа ръка.

 

Личният опит показва, че моловете в Джакарта са няколко вида. Първият, с който се запознахме още в деня на пристигането ни, беше по-скоро разочароващ и наподобяваше Илиянци от периода на създаването му. Евтини магазинчета, струпани на едно място, фудкорт със заведения със съмнително качество и хигиена – това е кварталният мол, който е предназначен не за туристи, а за местни жители.

 

За разлика от него модерните молове в съвременната част на града са истински рай за онези местни жители, които могат да си позволят да похарчат солидна сума за своя гардероб  (Умишлено не казваме милионери, защото установихме, че 4 млн индонезийски рупии не са предел за цената на мъжка риза местно ръчно производство, а равностойността й  в лева е към 600). 99% от магазините предлагат познати европейски и световни брандове, при това на сходна цена, също като заведенията за хранене, много от които са модно място за срещи на местните жители.

 

Най-скъпият от моловете е Indonesia Plaza, който впечатлява най-вече с липсата на посетители, шокирани от цените, а най-големият е Grand  Indonesia Shopping City -  истински град на търговията, подслонил хиляди магазини и лидер по търговска площ в тази част на света.   Той се намира точно срещу най-скъпия си събрат, но пък може да се похвали с малко по-достъпни цени и много повече посетители, привлечени от тях.

 

Парите – двигател на живота

 

Дребните суми бързо сменят притежателите си в Индонезия. Без да има определен ценоразпис, всяка, дори и най-дребната услуга, бива заплатена. Ако трябва да излезете на заден ход на натоварена улица, веднага ще се намери някой, който ще ви помогне, подсказвайки какво да направите и сигнализирайки на останалите автомобили да ви изчакат. Тази услуга веднага бива заплатена от шофьора на колата, който преценява каква да е сумата на бакшиша. По същия начин винаги ще се намери някой, който да ви спре такси, да ви упъти в правилната посока, да ви разкаже за съответната забележителност, да занесе покупките до колата и пр. Дори и най-бедният индонезиец заплаща жълти стотинки за оказаната му услуг, а самият той бива възнаграден за усърдието си от някой друг. Вероятно в този случай не се касае за рушвет, защото хората очакват  някакво възнаграждение за свършена работа, колкото и малко да е то. Може би точно този кръговрат на парични средства позволява на всеки да припечели по нещо и да не се окаже на дъното.

***

След дългия и натоварен ден се връщаме отново в малкия си оазис насред града. Подготвени сме за тропически дъжд, с който успяхме да се запознаем още първата вечер. Тогава най-подходящ се оказа рефренът „боса по асфалта“ с оглед стичащите се реки от вода. Точно тогава разбрахме каква е целта на едно непонятно на пръв поглед инженерно съоръжение – канавка с ширина поне метър и половина и дълбочина пак толкова. При истинския тропически дъжд по-плитка просто няма да поеме водата!

 

Чадърите и дъждобраните обаче така и не ни потрябваха, макар че дъждът през сезона на дъждовете, който е от ноември до о април, продължава със завидно постоянство.

 

Кратка релаксираща програма и сме готови за нови откривателства.

 

Джогякарта ни очаква!

 

 

Категории: 

THExperts бюлетин

Информирайте се за последни новини!

CAPTCHA
Този въпрос удостоверява, че сте реален потребител.
Subscribe to THExperts бюлетин feed